Иван Бунин (1870 ~ 1953) е руски писател, поет и преводач и

Суетността избира, истинската любов не ~ Иван БУНИН

Иван Бунин (1870 ~ 1953) е съветски публицист, стихотворец и преводач и първият съветски създател, получил Нобеловата премия за литература през 1933. Последната му художествена книга „ Тъмни алеи “ е считана за най-четения алманах с къси разкази в Русия през 20 век.

Бунин е непосредствен другар с Антон Чехов, Максим Горки и Лев Толстой. Първото си по-дълго произведение, повестта „ Село “, разгласява, когато е на 40 години. Тя съставлява тъмно изображение на селския живот с неговата нелепост, свирепост и принуждение. Острият му натурализъм, „ героите, потънали дотолкоз под междинната просветеност, че едвам остават хора “, го сближават с Максим Горки. Преди Първата международна война Иван Бунин пътува до Цейлон, Палестина, Египет и Османската империя, като тези пътувания оказват въздействие върху творчеството му. От 1912 до 1914 той прекарва зимите на остров Капри с Максим Горки.

Бунин напуща Москва след Руската гражданска война през 1917 и се реалокира в Одеса. Напуска страната с последния френски транспортен съд през 1919 и се заселва във Франция. Там той разгласява дневника си, показващ аристократичната му неприязън към болшевишкия режим. За руското държавно управление той написа: „ Каква отвратителна изложба от каторжници! “. По-късно се опълчва и на нацизма.

Умира от инфаркт в Париж през 1953. Няколко години по-късно е анулирана възбраната за издание на негови творби в Съветския съюз.

(1870 ~ 1953)

Каква остаряла съветска болест е тази тъга, това равнодушие, тази разглезеност – безконечната вяра, че ще пристигна една жаба с магически пръстен и ще направи за тебе всичко: задоволително е да излезеш на чардака и да преместиш пръстена от едната ръка на другата!

Повече от всички рискува този, който не рискува.

Ако човек не е изгубил способността си да чака щастието той е благополучен. В това е и щастието.

Щастието е като рибарска мрежа: теглиш – издува се, изтеглиш – няма нищо.

Не е ли все едно от какво и по какъв начин е благополучен човек!

Бог дава на всеки от нас дружно с живота и един или различен гений и ни разпорежда свещения дълг да не го погребваме в земята. Защо? Ние не знаем… Но сме длъжни да знаем, че всичко в този неосъществим за нас свят безусловно би трябвало да има някакъв смисъл, някое високо Божие желание, чиято цел е всичко на този свят „ да бъде добре “, и че усърдното осъществяване на това Божие желание е нашето постоянно обвързване пред Него, и наслада, и гордост…

Колкото по-неосъществима е една фантазия, толкоз е по-пленителна, колкото по-пленителна е, толкоз е по-неосъществима.

Не Бог, не Бог ни е основал. Ние сме сътворили Бог с рабски сърца.

Жените са сходни на хората и живеят към тях.

Няма нищо по-трудно от това да разпознаеш зряла любеница и порядъчна жена.

Жените в никакъв случай не са по този начин мощни, както когато те са въоръжени със уязвимост.

Който се дами по обич, има прелестни нощи и ужасни дни.

Има женски души, които постоянно се изтезават от някаква печална жадност за обич и които тъкмо заради това в никакъв случай никого не обичат.

Обожаваме дамата за това, че тя господства над нашите фантазии и идеали.

Навярно във всеки от нас се таи някой необикновен безценен любовен спомен или някой изключително тежък любовен грях.

Любовта кара даже магаретата да танцуват.

Суетността избира, същинската обич не.

Когато обичаш някого, никой по никакъв метод не може да те разубеди, че може да не те обича този, който ти обичаш.

С майката е обвързвана най-горчивата обич в моя живот. Всичко, което ние обичаме, е наша тъга, какво коства този безконечен боязън от загубата на обичания! А аз от млад си нося това голямо задължение на неизменимата си обич към нея, към тази, която, давайки ми живот, порази моята душа точно с тъга, порази я толкоз повече, тъй като в силата на любовта, от която се състоеше цялата й душа, беше тя - въплътената тъга: какъв брой сълзи съм видял като дете в нейните очи, какъв брой горестни песни съм чул от нейните уста!

Всичко минава, само че не се не помни.

Хора на света – колкото звездите на небето; само че е толкоз къс животът, те толкоз бързо порастват, възмъжават и умират, толкоз малко знаят един за различен и по този начин бързо не помнят всичко претърпяно, че можеш да полудееш, в случай че се замислиш по-дълбоко!

Животът на човек се показва в отношението на крайното към безкрайното.

Търпението е медицината на бедните.

Ужасно звучи, само че е истина: в случай че не бяха националните беди, хиляди интелигенти щяха да са най-нещастните хора. Какво да разискват, защо да стачкуват, защо да крещят и да пишат?

Не разбирам по какъв начин по този начин на хората не им омръзва цялостен живот, всеки ден да обядват, вечерят…

Децата са деликатни и любопитни към новите лица също както кучетата – към непознати кучета.

Не думите е нужно да се преведат, а силата и духа.

Цял живот пострадвам от това, че не мога да изразя това, което желая.

(Максим Горький, Дмитрий Наркисович Мамин-Сибиряк, Николай Дмитриевич Телешов и Иван Бунин, 1902)